В началото на ХХ век тази партия е била - справедливо или не - възприемана като азбучен пример за лидерска, та чак лидероманска партизанска група. не малка роля за този етикет е играел партийният химн "Да живее Дедо Радославов...".
Цитирам по памет, но Кацаров пише: "Всички знаехме кой е Васил Радославов, но никой си нямаше и понятие каква точно е Идеята му...".
Тук искам да отбележа личното си мнение, че втълпеното ни от русофилската историография 100% отрицателно отношение към Радославов е, меко казано, едностранчиво и спорно. Васил Радославов и Либералната партия имат важна и противоречива роля в историята ни, но със сигурност имат сериозен исторически принос.
Толкова повече историята с партийния химн е смешна, а в исторически аспект - тъжна, защото лепва петно на истинските стойности на личността на "Дедо Радославов".
Подозирам, че се сетихте защо пиша това, нали?
Конкретният повод е този, доста семпъл откъм информация, материал:
ДСБ не вижда алтернатива на Иван Костов
Първите дискусии в рамките на ДСБ, с участието на ръководство, депутати и учредители на партията (доста интересна и противоречива група), са завършили с очаквания извод, че "Няма кой да Го наследи ..."... " ДСБ не е готова да съществува без Костов"... и т.н. и т.н., които в крайна сметка стигат до генералното, сюблимното:
"БЕЗ КОСТОВ НЯМА ДСБ!"
Това, разбира се, е пълна глупост. Тъй както е възможно да няма ДСБ барбар с Костов, толкова е възможно и да има ДСБ без него.
Лошото е, че именно супер "костовистите" издигат лозунг, който е на въоръжение сред противниците на тази партия от самото й учредяване.
"Без Костов няма ДСБ" - провиква се Андрей Райчев
"... няма ДСБ, няма ДСБ", отговаря му ехото от Кърниградска ...
Моето скромно мнение, че има резон Костов да подаде оставка и да не се кандидатира повече. Нещата са докарани дотам, че без радикална промяна в облика и политиката на партията, тя не е способна да играе съществена политическа роля,* каквато сама си поставя.
От друга страна, има сериозна логика Иван Костов да запази поста си, при определени цели на партията ДСБ (може би различни от целите, които ми харесват на мен... но това е отделен разговор).
При всяко положение лозУнгът "Без Костов няма ДСБ" е унизителен за Костов и за ДСБ...
Междувременно, във вестник "Седем" столичният корифей на ДСБ Вили Лилков се е изпляксал, че "... Нов голям реформаторски проект едва ли ще получи сериозна подкрепа, защото сериозните реформи ... вече са факт." Ами неговата подкрепа няма да я получи - за 8 години в общинския съвет хич не му се искат реформи...
А твърдението, че "сериозните реформи" в България вече са факт, нямам думи - това е тема на отделен постинг, и г-н Лилков ще си го получи. Само - ей тъй, за завършек - ще добавя, че ако целта на ДСБ не е "нов реформаторски проект" а някакви дребни политики, аз от ДСБ нужда нямам. Да я дадат на Лилков, да се обединява с Боби Кюфтето и Иван Колчаков...
Звучи малко странно от техните усти, наистина. Но - от друга страна - ужасно правдоподобно, когато се замислиш.
"Мишоци" и "Койоти", хахаха
Ето един койот:
На мен винаги ми е мязал повече на вампир-отличник от руска гимназия. Все едно - от първия момент имам органическа неприязън към този цъкльо...
Ето и един мишок:
Даже главния мишок. Тоя ми е преподавал наказателно право и лошо за него като асистент не мога да кажа.
Абе ... никога не е късно да станеш за резил.
Малко ми е странно само как турбокомунистите Панайотов, Петканов, Герджиков и пр. "юридически кръжок" се оказаха по-големи антикомунисти от "западняците" Велчев, Каролев и други амбулантни търговци на предприятия.
Може би тайната е в картончетата на "колегите на Джеймс Бонд" в новото ръководтсво на НДСВ, знае ли човек...
Ето една по-симпатична фигура, която поне "официално" не принадлежи към менажерията от койоти и мишоци:
Не знам дали е колега на Бонд, но го помня като обикновен интелектуален оръфлек с туристически обуща от махалата. Бате Мони - здрав пияница, стабиляга. Да е жив и здрав.
Ето го и хммм... конферансието на менажерията:
На тази снимка е със ... дресьора на койотите, май.
Не мога да определя на кого ми прилича повече Симето - на Иполит Матвеевич Воробянинов или на обикновения крадльо Паниковски.
Отдавна чакам този ден и дори не се ядосвам, че се изнизва с аристократичния стил на изпечен мошеник, оставяйки след себе си ипотекирана държавна собственост, а отнасяйки най-вероятно стотици милиони, които успя да натрупа за краткото пребиваване в "Родината" си.
Халал да са му!
Берекет версин!
Да си ходи с дворците барбар!*
На пръв поглед е странно да се радвам на оставката на лидер на партия, за която не бих гласувал и на дузина бири с по един малък джин във всяка. Не ме брига, викат сърбите. Да, но имам сериозни причини.
Не защото с краткото си присъствие нанесе твърде тежки поражения на политическата система в България, от които тя очевидно не успява да се възстанови;
Не защото предаде и продаде гласовете на стотици хиляди честни хора, и то на техните исконни, родови врагове - комунистите и руската агентура;
Не защото върна авторитета и подмолната власт на мафията, свързана със старата Държавна сигурност;
Не и защото вкара Доган в кошара, от която оня няма да излезе дорде има живо агне...
Всичко това е грях на гузния дърт мошеник Симеон Фон Кобург унд Готта, но то е преди всичко Цена - цената да се отървем от истинското зло, което той олицетворява. Ако това е цялата цена - пак ще кажа "Берекет версин".
Важното е, че срещу тези зулуми, на тази цена, се отърваваме от династията на Кобургите веднъж и завинаги.
Отърваваме се от опасността някакъв аферист и мошеник, рожба на кръвосмешения през мрачните векове да се нарече "Господар на българите".
Отърваваме се последния зловреден "бащица", който би посмял да се легитимира с Божията воля, да обясни с Господа правата си да ни краде и командва.
Отърваваме се и от отвратителния навик на нашите свещеници - от селски попове до синодални старци, да челобитят пред един хлъзгав измамник, "щото бил "От Бога царъ на българите..."
Отърваваме се от блюдолизкото удоволствие да наричаме друг човек "Величество" и да кръщаваме партии на името му ...
С две думи - ПЕЧЕЛИМ ОТГОВОРНОСТ. От тук насетне, който ни управлява, избрали сме си го ние, а не Бог.
След Тато се разделяме с другия трансцедентен властелин - Дедо.
Скоро ще ни управлява техния личен пазвантин.
Това е логично - случвало се е десетки пъти в периоди на упадък на тираничната власт. Преторианска работа, в най-цивилизования си вариант. При нас, на изток, е обикновено по-мърляво от римския сценарий, но принципът е същият...
А след пазвантина?
Ще имаме два пътя: Да си избираме управници свободно и отговорно, без да мешаме Божията воля, или да се огледаме за децата и унуците на Тато, Дедо и пазвантина им:
Унучката на Тато:
Или любимия син на дедо (партнер в бизнеса на новия партиен лидер)
Или любимата любовница (и любим спонсор) на пазвантина:
(на снимката един подходящ за нея мъж и връчва грамота за "най-стилна дама", умилително...)
Хайде на раздяла една снимка, с която Дедо ке биде запомнен:
От все сърце одобрявам идеята партията НДСВ да се преименува на "Национално движение за СЪХРАНЕНИЕ и Възход". Нейната цел бездруго вече е единствено да СЪХРАНИ окраденото от нейния благовиден лидер, цар, величество и к"вото още там му викат ...
На добър път, Твое Нищожество! Пожелавам ти ритник по трибуквието на изпроводяк!
* Естествено, ще се радвам, ако имотите бъдат върнати на държавата и общините по съдебен ред, което е формално възможно. Ама не се надявам...
... А това е очаквана, но надали добра новина. Както писах само преди няколко дена, процесите на реформиране на СДС и ориентация към класическия десен либерализъм се оказаха много слаби и повърхностни.
Не е важно в случая дали аз симпатизирам на идеите на класическия либерализъм, либертарианството и пр. и пр. Важното е, че това е принципна и ценностна идентификация, която привлече към СДС известен брой симпатични и енергични граждани, които сега пак увисват във въздуха.
За добро или лошо, това са хора, които нямат път към ДСБ. Слава Богу, още по-малко имат път към групата на Бай Бойко...
По тази причина не виждам нищо хубаво в новината за очакваните скандали в СДС. Очаквам “победа” на апаратчиците около Колчаков и Стефан Иванов и активни опити за подмазване и отъркване около крачолите на селския кмет на столицата.
Това означава, че нова група реформисти в България ще останат без представителство и най-вероятно няма да гласуват на следващи избори (например местните през есента). Естествено, на теория ДСБ може да привлече тези граждани. Аз обаче се съмнявам, че ще има особено желание от страна на ДСБ да отправи послание към тях, а и че те ще са готови на драго сърце да се заслушат...
Изглежда, че краят на СДС идва. Засега само изглежда, но една постройка, стъпила хем на реформаторски устрем, хем на прогнила дребна олигархия, не може да държи вечно.
Лошото е, че засега това не допринася за обединение на реформаторския вот.
Засега.
Преди няколко дни написах този текст, повлиян от новините за оставката на Иван Костов и НР на ДСБ и позакъснялото оттегляне на Петър Стоянов:
Формалното обединение на двете десни партии в единна структура или саморазпускането им и започването на учредяване на единна дясна партия са изключително рисковани ходове, които крият множество опасности и капани. Вътре в самите партии съществуват сериозни противоречия, а между членовете и особено местните елити на двете партии – дори и случаи на пълна лична нетърпимост. И най-скромната апаратна интрига на общинско ниво може да доведе до верижна реакция от скандали и обвинения, а постигането на съгласие по текстовете на общ партиен устав е практически невъзможно. Неведнъж съм писал и за сериозните ценностни и принципни политически разминавания, които попречиха на симпатизантите на ДСБ и СДС да гласуват заедно, а напротив – насочиха част от тях към подкрепа на Бойко Борисов и ГЕРБ. Няма причина тези противоречия да заглъхнат единствено заради оставките на неколцина политически лидери.
Резултатът от насилен опит за формално обединение може да бъде катастрофа още на предстоящите местни избори, а самостоятелното и конкурентно участие се възприема предварително като провал не просто от медиите или колебаещите се привърженици, но дори и от твърдите ядра.
Възможно, макар и много рисковано решение, на което симпатизирам, е създаването на т.нар. “Коалиция на най-малкия общ знаменател” – обща платформа за конкретни реформаторски политики. Олигархичният модел на упражняване на местната (а и на централната) власт дава множество възможности за подобен съюз, основан на безобразната политика в сферата на околната среда, здравеопазването и образованието, липсата на икономическа свобода и закрила на конкуренцията, възраждането на методите на полицейската държава, които ограничават гражданските права без да ограничават престъпността. Конкретно за местните избори съществува възможност за обща платформа, насочена срещу безумния модел на застрояване на градовете и курортите, който въплъщава в себе си и унищожаване на природата, и изпиране на пари на организираната престъпност, и развращаваща корупция.
Естествено, подобна реформаторска платформа трябва да има своето “лице” в коалиция за местните избори в София. Именно тук могат и трябва да се изяснят границите, отвъд които компромисът не е обща политика за реформи, а спасителен ход за оцеляване на партийни елити и структури. Разделението на Съюза на демократичните сили започна в София през 2003г., а разделителната линия беше принципна и изключително съществена. Като участник в тези процеси аз не бих приел никакъв компромис в оценката на модела “Софиянски-Антоан Николов”, на пагубната политика водена от Столичния общински съвет и районните кметства в периода след 1995г. или на дейността на печално известните общински дружества.
София беше тест за промяна и воля за реформи, който СДС не издържа през 2003 година. Четири години по-късно София пак е тест – за цялото реформистко малцинство в България, за просветления патриотизъм на реформите и обществената модернизация, завещан още от Възраждането.
Още тогава си помислих, че провалите – противно на известното клише – рядко правят хората по-мъдри. Стори ми се доста невъзможно твърде крехката тъкан на СДС да издържи на подобен прелом в мисленето. Фактът, че НИС на СДС не подаде оставка, беше допълнителен аргумент, че шансът тази партия да издържи теста е малък.
Причината е проста – СДС е променено в дясно-либерална посока само повърхностно и козметично. В дълбочина тази партия не се е отърсила от неприятната си зависимост от местни олигархии и не разбира причината за напускането на стотици хиляди привърженици (сред които бях и аз) през 2003-2004.
Твърде показателно беше днешното поведение на Иван Колчаков по bTV. Той отхвърли възможността за дясно обединение, но се забрави в подмазването на ГЕРБ. То не беше “автентична десница”, то не беше мечтата, идеята и пр. – всичките олицетворени от мутрата Бай Бойко...
Очевидно СДС остава заложник на конфликта между местни дерибеи от старата школа (Колчаков е виден представител на тази група и един от първите, които няма как да останат във властта при сериозна промяна) и неколцина младежи с истински устрем за реформи. Предизвестен конфликт, чини ми се...
