Публикувам един доста горчив текст, който съм писал преди 2 години за семинар на сдружение “Свяст”. Горчив, но надали погрешен... Поне обяснява позицията ми към резултата от изборите :
Темата на нашето събиране е нашата позиция срещу статуквото, нашата нетърпимост към обществения и културен образ на всекидневието ни, нашето, нека го нарека неверие, че съществува положителен излаз от положението ни без рязка и дори показна промяна на пътеката, по която се движим, да не кажа – без откриването и утъпкването на нова пъртина.
Събрали сме се да разговаряме за развитието на нашето послание, което сами нарекохме послание срещу статуквото, да оценим досегашните му следствия и близките му хоризонти.
Моето лично усещане е, че посланието срещу статуквото губи мощ в съзнанието на упоритите си привърженици, губи и перспектива да увлече нови съзидателни носители. Убеден съм, че тези две явления са дълбоко и неразделно свързани. Че отделната личност е изначално въздържана да подкрепи радикални искания, поради което без особена отдаденост и вътрешно спокойствие на носителите си, посланието за същностна, задълбочена промяна е обречено на реене по синорите на обществения живот.
Тезата ми е, че слабостта на посланието ни има две основни причини:
Първо – което зависи единствено от личното ни решение – това е нежеланието да се изявим като вредители на собствената си кауза, ако откровено и шумно се обявяваме срещу всяка проява на приспособленска злоупотреба с нашите думи и нашето доверие. Всеки път, когато се притесняваме да изтъкваме своите виждания, когато се боим да не избодем очи, ние наистина изписваме вежди – веждите на управляващата феодална каста.
Второ – което зависи и от политиците, които сме избрали да ни представляват – ние сами не сме дали ясно определение на това, което наричаме статукво, а и не настояваме достатъчно то да бъде постоянно и упорито назовавано пред всички.
С две думи – може и да сме определили и назовали противника си на предстоящите избори, но се затрудняваме да видим и кажем врага във всекидневието си.
За да обоснова тезата си, а и за да насоча дискусията към същинския проблем, ще опитам да определя понятието “статукво”. Произходът на думата е в дипломатическия израз status quo ante - възстановяване на съществувалото преди конфликта положение. Този латински израз неочаквано добре пасва на днешния ни ден. Само трябва да разберем, че “статуквото” просто не съществува. Това, което ни отвращава, срещу което стоим, са просто белезите на очертаващата се победа на феодалната късно – комунистическа номенклатура в проточващия се близо двадесет години сблъсък с гражданското общество.
Днешният обществен модел е принудително променен отпечатък на системата на привилегии, изградена от “новото” поколение комунисти в края на осемдесетте. Днес те искат възстановяване на статуквото, но не на изпадалата в несъстоятелност постройка на “реалния социализъм”, а на внимателно изградената мрежа крепости на успоредното феодално устройство. Кастата на привилегиите си осигури положението на консервативна сила, на носител на легитимната власт, на пазител на патриархалните традиции и изконната култура.
Днес реформисткото движение е изправено пред отлично подредена стена от консервативни институции и обществено мнение, консервативно в същия извратен смисъл на думата.
Срещу посланието ни и в защита на статуквото стоят:
Безконтролната прокуратура и преобладаващата част от правоохранителните органи изобщо.
Православната църква с присъщото си раболепие пред всяка, и особено пред авторитарната власт.
Практически цялата местна власт, независимо от формалната си политическа окраска.
Практически целият едър бизнес в това число и съсловните му организации.
Основните групи на това, което бихме нарекли гражданско общество – училищни, църковни и читалищни настоятелства, т.нар. организирани “културни дейци”...
С присъединяването, бих казал официалното присъединяване, на представителя на монархическата династия към описаната консервативна тенденция, тя успява да въплъти и изчерпи образа на традиционното, на улегналото, на разумното. Неизбежно се връщаме към Ботевото “Свестните у нас считат за луди”...
Днес антиреформистките сили вече са готови да говорят консервативно – те искат ниски данъци, но се борят срещу свободата на конкуренцията.
Искат забрана на проституцията, за да съхранят, както в добрите стари времена, контрола върху този доходен бизнес, искат жестоко преследване за една доза наркотик, за да не загубят чувството за привилегия – че това съмнително удоволствие е запазено за тяхното съсловие.
Те са готови и дават привилегии на Църквата, която безболезнено се превръща в придатък и украшение на режима им.
Вярвайте ми, че както днес говорят за възстановяване на смъртното наказание, така утре ще заговорят за забраната на абортите и затрудняването на разводите. Феодалната клика няма да бъде субект на това наказание, и както навремето, така и днес техните любовници ще правят аборти безпроблемно. Ще се прероди усещането за класово превъзходство.
Изправени срещу така описаното “статукво” – а всъщност срещу стратегическата постройка на желаещите възстановяване на псевдо пазарната икономика от ’85 – ’97 година, реформистките политици се изправят и пред жесток избор:
Да се въплътят в ролята на съвременен Митрандир, който надява пръстена и се изправя в борба с Врага или да се въздържат от използване на властта си за разбиване на системата. Дотук видяхме, че повечето от тях избраха първия вариант и мнозина, без да усетят, бяха ръкоположени за перове на комунистическата аристокрация. Свикнаха с тази битност и ни лишиха от илюзията, че нашият враг е “Лявото”.
Дали има изход не знам и не мисля, че някой знае. Единият вариант е архилегитимация на тази система чрез вписването и в живота на Западния свят като търпима гнусота. Тогава комунистическата номенклатура и прясно въздигнатите за нейни барони бивши реформатори ще се легитимират като “Десница”, само не искам да си представям левицата...
Другият изход – може би идеализиран от младостта ми – виждам в поемането на властта от радикални реформистки политици /такива, макар и единици, имаме/, подкрепени, но и заплашени, от свободно организираните противници на днешния режим. Подобно управление би имало силата да лиши бароните от силата им, като просто потопи властовите дънери, около които са се увили. Просто трябва да помним, че комунистическата номенклатура е лиана, плевел вредител, тя не може да съществува в конкуренция, без подкрепата на корумпирана политическа власт. И то – всеобхватна, вездесъща власт.
С две думи – трябва да помогнем на нашите хора да хвърлят пръстена.
“The trouble is, that things never get better, they just stay the same, only more so”
Terry Pratchett, Eric
И точно според оценката на мъдрия скапан магьосник Ринсуинд, нещата на 20 май си останаха същите. Но ... още по-същите. Твърде същите. Толкова същите, че пред очите ни се разкрива абсурдът на самата им същност, безсмислието и невъзможността на нашия “обществен живот”. Не – аз не се и опитвам да отричам фактите. Просто отричам, че те сглобяват “обществен живот”.
Тихо, спокойно и някак уверено, българската “политика” се търкаляше към деня, в който – без всякакви изненади – разкри своята абсурдност. Изборите за евродепутати вече не бяха политика. Нямаше дори идея за политика. Тя се изгуби някъде по пътя, малко по малко, избор след избор и провал след провал.
Днес “политика” е корпоративният модел на бизнес, протежиран от властта и определящ кой да упражнява власт, бизнес, чийто най-популярен сурат е Ахмед Доган на три уискита. Леко фъфлещ, самодоволен и недосегаем.
Дано греша, но очаквам, че това все още не е катарзисът на политическата система в България. Ще допием горчивата чаша на местните избори през есента, когато, дори Доган да не спечели изборите, “моделът Доган” ще се утвърди във властта, като “усвои” демократичната процедура, тъй както “усвоява” публичните финанси чрез държавните предприятия и частния капитал чрез корупционния данък.
Това, разбира се, е емоционално и неаргументирано мнение. Ще следва продължение...
Не знам дали е уместно да правя това съобщение в блога си.
Дори не знам дали е етично.
Знам, че днес изпратих баща си по пътя, от който никой не се връща на тази земя. Този текст е преди всичко знак на близост към читателите на този блог – които и да сте, каквито и да сте, вие проявявате уважение към мен, когато влизате в тази страница. Моят отговор е да не ви спестя единственото, което ме вълнува (Боже, може би не съм знаел смисъла на тази дума по-рано...) днес.
Вярвам, че част от читателите на този блог познаваха Милен Кънев. Няма нужда от много приказки за тях ...
За другите ... днес изпратих не просто баща си. Изпратих човека, който с целия си живот доказа, че има граници, които почтеният и достойният не прекрачва, на никаква цена – а предлаганата цена беше неведнъж висока. Човек, чийто живот премина в съмнение и трудни избори, но никога не направи избор, който би подложил на съмнение естествените норми на човешката етика. И плати прескъпо за тази позиция.
Ако малка, ужасно малка част от това упорство е останала в мен и братята ми ... на раздяла – не се разделяме.
Сбогом, Тату!
Или ... довиждане (макар ти да не вярваше в тази възможност...)
|
ЗАКЛЮЧИТЕЛНО ОБРЪЩЕНИЕ на ДСБ за Евроизбори 2007 |
Разумните и заинтересувани граждани отдавна са наясно, че упражняването на публичната власт в България – и централна, и (или особено) местна, е подчинено на дълги, но недотам сложни, мазни мрежи от престъпни интереси. Мрежи, свързващи достолепни вицепремиери от различни правителства с долнопробни провинциални престъпници, намесени в брутални деяния от цялата палитра на наказателния кодекс. Свързващи митничари с 350 лв. заплата и червено ферари със селски момчета с лИлави костюми и депутатски имунитет. Мрежи, по чиито краища неуморно плетат сиви чичковци с миши физиономии и хладен ум. Ум без съвест, убеждения и принципи. Какво ново? – ще ме попитате. Много, ще отвърна. Новото е краят на лицемерието, денят в който добродетелта остана без своята последна, скромна дан, плащана от порока... Денят, в който министри и магистрати започнаха публичен разговор с речника на треторазредни мутри с черни BMW-та модел ’93, Кюстендилска регистрация, а в Кюстендил им свършиха мутрите и започнаха да си разстрелват “легитимните” предприемачи. Денят, в който по алеите между кокаиновите кули на Слънчев бряг легна прострелян не местен разбогатял сутеньор и контрабандист, а водачът на публичната власт в района, лицето на “местното самоуправление”, един от местните лидери на управляващата социалистическа (Божкееее, да им имам социализЪма) партия. Отвъд сивите поля на лицемерието започват Кралствата на Калибан, както гениалният Пол Джонсън нарече сатрапските режими на “народни лидери” като Иди Амин в Уганда. Кралствата на Калибан са земи, в които няма дори номинални ценности, общественият морал допуска канибализма в пряк и преносен смисъл, законът не дава дори привидна, илюзорна защита. Отвъд лицемерието, рано или късно, ни чака това. Общество, в което добродетелта не получава дори лицемерни данъци. Изходът – ако го има ... е всеки от нас да вземе политическо решение, което да го отдалечи от света на наглата, публична безпринципност, лъжа и подигравка с политическите ценности, пък и с простата, ежедневна представа за почтеност. ... Много патетично стана. Кофти настроение, явно. За финал, нещо разведряващо от безсмъртния P.G. Woodhouse:
"...
This man who stood beside me,
Gaped like some dull, half-witted animal
And said,
"I say,
Doesn"t that sunset remind you
Of a slice
Of underdone roast beef?"
Aбе, кой разбрал – разбрал.
