След полицейската разправа с православието иде ред на исляма

Радан КЪНЕВ

   Трудно ми е да пиша по църковни теми. Първо, защото не съм религиозен, и второ, защото познанията ми в религиозната теория и каноничната практика и норми са скромни и нетрайни.
   Същевременно разговорът за църквата е необходима част от всеки сериозен разговор за обществото. В християнските земи тази институция кога за добро, кога за зло е “незаобиколим фактор”, обществена структура с огромно влияние и нерядко с решаваща роля при решаването (или изоставянето без решение) на важни проблеми...
   Затова ще говоря за обществото през призмата на случилото се в нощта на вторник срещу сряда в стотици български храмове.
   Срам и позор е слабо казано.
   Рекомунизация е назоваване само на част от проблема, на една страна на грозната истина.
   Борбата между двата “синода” отдавна е в жанра на бурлеската, на трагическата сатира, най-лесна за перото на хора като Хашек - мрачно усмихнати атеисти и антиклерикали. Мен лично тази борба отдавна не ме вълнува.
   Отврата от ченгетата на полковник Марин (Максим) и нелеката антипатия към “алтернативните” църковни водачи лесно затвърдиха отчуждението ми от търгашеската, интригантската, ориенталско-подмазваческата природа на мнозинството от ортодоксалния клир.
   Поведението на патриарсите от православните “престоли” по повод на кризата в БПЦ беше достатъчно доказателство за убеждението ми, че проблемът на православието нито е възникнал, нито е решим на българска земя (за незапознатите ще обърна внимание на факта, че в годините на своята заслужена слава и достойно място в обществото БПЦ е схизматична църква, непризната от калимавките в Цариград, Москва, Йерусалим, Антиохия и Александрия подобно на днешната Македонска екзархия, която изброените се опитват да затрият).
   И тъй, ако проблемът беше разправата между синодите, бих замълчал с погнуса.
   Днес проблемът е РАЗПРАВАТА С МИРЯНИТЕ, с малцината достойни вярващи православни българи, избрали за жизнен път подкрепата на Вярата, възпитанието на децата си в Учението, личната жертва, организираната отговорност в името на достойнството на православната ни религия.
   Разправата с една малка и достойна част от гражданското общество, повярвала, че българската църква има сили “отдолу нагоре”, с обществени усилия и средства, с избрани от миряните пастори да възвърне поне част от загубеното си от десетилетия достойнство.
   Днес проблемът е, че разправата е организирана от държавния репресивен апарат, с други думи - от мафиотската клика, която яха обществото ни в услуга на престъпници (вчерашни и днешни), с едничка цел да не допусне българското общество да поеме само по пътя на своята модернизация, чрез личната отговорност и независима организация да се откъсне от прегръдките на блатните си духове, да освободи от тях всекидневието си и имуществото си, да излезе от тинята.
   И тук се връщам на казаното от приятеля STB (във форума на “Медиапул” – бел. ред.), че днес е срамно да си православен.
   За съжаление това е исторически възможно, а според мнозина - и оправдано или поне естествено - само и единствено в контекста на православната обществена догма в условията на цезаропапизма. Царската стража да разбие Божия дом и да изхвърли оттам слугите Му, излъчени при това по свободната воля на гражданите - миряни?? Възможно ли е?
   Да - възможно е там, където църквата се е съгласила да сложи царя до Бога.
   Там, където императорът може да назначава патриарси.
   Там, където може да се приеме закон, според който представители на политическите партии определят кой да представлява вярващите пред техния Бог.
   И където съдия Драгнев може по собствената си преценка на лаик, квалифициран в прилагането на ТЪРГОВСКО ПРАВО, без юридически основания (па макар и ирелевантни към духовното) да определи кой е глава на второто в държавата вероизповедание.
   И в заключение, тъй само за размисъл, ще добавя, че заливащата ни криза в мюсюлманското изповедание най-вероятно ще затъмни сегашната тема.
   За лошо на всички ни - християни, мюсюлмани, евреи, атеисти...