Хем не мога да се въздържа да цитирам Ботев, хем ми е неудобно да не сложа кавичките. 

Може би защото въпросът е двустранен. Хем, принципен, хем наша си, комунистическо - "православна" свинщина: 

" През следващата учебна година трябва да се въведат часове по вероучение в училищата, за да се спре духовната криза. Това поиска днес председателстващият Светия Синод Варненски и Великопреславски митрополит Кирил. Представители на Българската православна църква (БПЦ) след среща с група интелектуалци, между които поетите Любомир Левчев и Недялко Йорданов, композиторът Хайгашот Агасян и бившият шеф на БНТ Иван Гранитски. "  

и 

" Иван Гранитски обеща, че ще бъде иницииран постоянен контакт с БПЦ и институциите за налагане на постоянен натиск върху Министерството на образованието за въвеждане на вероучение в училищата още от следващата учебна година. "
http://www.vsekiden.com/news.php?topic=1&id=15305

И тъй, първо принципният въпрос - необходимо ли е задължително преподаване на вероучение в училище? 

Моят отговор е твърдо НЕ. България е и трябва да остане секуларна държава, в която свободата на изповедание е свято и ненакърнимо ПРАВО на всеки индивид, но никаква форма на религиозно обучение или обвързване не може да бъде задължителна. 

 Аз никога не бих допуснал детето ми да бъде облъчвано от въшлясали капитани от Държавна сигурност, чиито познания за религията стигат до челобитие пред началството, в което са били обучавани и самите те - в Моска или по Московски образец. 

Не казвам, че всички ще са такива. Но знам, че такива ще пишат учебниците, повЕрвайте ми... 

Друг практически въпрос е кой, по дяволите, ще преподава вероучение на сина на мой съсед и приятел, който е ливански маронит? А на дъщерята на братовчед ми, която си е чиста (за разлика от мен) еврейка? 


А сега да дойдем на персоналната тема: 

Кой, аджеба, се е събрал в Синода, да обсъжда духовната криза и необходимостта от православно вероучение, което да я спре через чудо Свише? 

Ами, с извинение, банда комунистически мекерета, фурнаджийски лопати и духовни лигльовци, професионалисти в ласкаенето на висшестоящи и осмиването на безпомощни... с една дума - СГАН. 

Единственото, което обединява Варненския и Великопреславски полковник пардон Митрополит  (така ли му викат вече???) Кирил с Любо Левчев и Иван Гранитски, е верността на Москва и принадлежността към нейната Пета колона у Задунайская Губерния, както сигурно наричат отечеството си на трета ракия ... 

И една трета, морална тема: Много, ама много ми е интересно как ще се справят с насилието и духовната криза сред младите (нещо не ви ли напомня 80-те ... ?) нашите непрежалими духовни пастири, които прекараха последните години в побоища, дърпане на бради, превземане на свещоливници и храмове и заливане с киселини? 

Същите, които използваха семинаристите - днес свещеници и потенциални даскали по вероучение - за ударна сила в щурмове с пейки срещу тежки синодални двери? 

Същите, които убиха с тояги свой събрат преди две години?

Същите - НЕ, СЪЩИЯТ - именно полковник Кирил Варненски, който изхвърли отец Любомир от храма, построен със събрани от него сами ядарения - храм, събирал в себе си повече богомолци от централната катедрала на града ... 

Съшите, които организираха ето тази: http://www.pro-anti.net/show.php?issue=658&article=6  гавра с принципите на демокрацията, не с принципите на човещината ... 

Има една дума за подобни случаи: 

ПОВРАГА

Не крия, че част от реакциите ми по политически теми са мотивирани от гнева... че много от събитията и решенията в обществените ни дела предизвикват в мислите ми омерзение, а не трезво претегляне на доброто и лошото. Защото има и добро, и лошо - но за това ще стане дума по-късно...

Но и не мисля, че е оправдано да се затворя във враждебна обида на неразбран будител. Такова поведение ми се струва най-малкото безполезно и отчаяно пък и  не виждам утеха в миналото, когато са го опитвали  и Кирил Христов, и Стоян Михайловски ... то значи, че не и оригинално, няма дори самобитност в тази поза: 



... иначе шапката би ми отивала. Но не е мерена по моята глава, а по тази на един същински колос на духа. 

И като се замислиш - от неговото отчаяние не е произлязло нищо в обществените дела. Все пак е забавно да прочетете този текст: http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=581§ionid=6&id=00001

Въпросът значи е - какво градивното приложение на сипкавия гняв, който стяга гърлото ми  при вида на цялата културна, да не кажа цивилизационна заблатеност на българския Избор. 

Според мен отговорът се крие в обстоятелството, че повечето ми познати, които споделят подобни отвращения, са хора млади, съзидателни и по свой начин успяващи в днешния живот (което не винаги се мери в кинти). Не ми се вижда вярно твърдението на оня Кънчо, че статуквото се крепи на успех и доволство. 

По-скоро се крепи на страх, че робската паница ще бъде прекатурена от невнимателните стъпки на този слон, Промяната ...

А ето какво излезе на Гняв/изображения в Google:

Горе-долу това е въпросът, който червената аристокрация от края на 80-те зададе на българския народ... 

Или по-точно - въпросът, който тя ни задава вече 17 годинки. 

За съжаление, отговорът беше положителен:  "Разбира се, да, заповядайте"... нали ни бяха учили, че при пазарната икономика Клиентът винаги има право ... 

Ама нещо май се объркахме. Верният отговор беше друг... 

Днес самодоволната мутра на Андрей Райчев и мазната усмивка на Кънчо Стойчев ни обясняват, че Преходът е завършил, при това - успешно. 

Да - техният преход завърпи успешно. Получиха си половинката: 

1. Пазарна икономика, но без реална конкуренция, в която червените капитали властват в основни сектори, а регионалните велможи определят съдбата на дребния и среден бизнес, контролират на феодални начала цели населени места. 

2. Политическа демокрация, но основана на контрол върху медиите и социологическите агенции от няколко кадесарски ядра, изцяло в услуга на възродената - и вече наследствена, както си му е редът - червена аристокрация. 

3. Интеграция в политическите структури на Западния свят без рецепция на ценностите и без прилагане на правилата, върху които е изградена Западната цивилизация. 

Днес имаме два избора - да приемем половинката, която безспорно е много по-добре от нищо, или сериозно да се ядосаме на едно вече изградено (а всъщност - внимателно градено двайсетина години) статукво... с целия риск този гняв да е безплоден, несподелен, да изглежда някому смешен или дори нелеп. Гневът бил присъщ на лявото - така разбрах аз от една писмена проповод на един популярен в тесни среди психиатър... Наистина, атаката срещу една стабилна феодална постройка често придобива левичарски нюанси. Аз не се притеснявам от този факт и предпочитам да ме нарекат "ляв", нежели примирил се с това статукво...

... и - парадоксално или не в този контекст - някои аспекти на моето отношение към религията. 

Днес явно съм решил да си взема дозата неполитически постинги. 

Или непреки... 

Всичко започна в Centre Pompidou преди няколко дена. Честно си признавам, че не разбирам много от изкуство. Всъщност не "разбирам" нищо в оня смисъл. Но съм - според възможностите си - активен консуматор на литература, а при възможност, каквато очевидно ми се удаде миналата седмица - и на картини. 

Четвъртият етаж на центъра Помпиду ми подейства странно. Не бях предполагал, че крайностите на модерното изкуство биха се отразили по този начин на крехката ми душа, но ... почувствах отсъствието на Твореца, или по-просто казано - на Бога. 

Никога не съм усещал Присъствието му. Никога не съм вярвал, макар да не съм яростно отричал. 

Чрез отсъствието за първи път от много години насам усетих онова докосване. Усетих, че го има на други места. Че едни са надарени, други - не, но трети насила се откъсват. 

Ще попитате какво общо има Орхан Памук. Ами нищо. Просто в момента чета "Името ми е Червен". 

Какво общо имат импресиононистите ... Нищо. 

Единственото общо е, че го няма ... отсъствието. 

Ето на: 




Надявам се, че ме разбрахте, защото няма да повтарям. 

От утре се връщам на политически теми, та няма да ви зарадвам с нищо по-задълбочено, пък и надали ще си говорим за приятни неща. 

До скоро

Place de la Concorde не е най-красивото място в Париж. 

Нито това е най-добрата му снимка :) 



... но е едно от местата, където съвсем ясно усещаш, че тази огромна бюрократична машина функционира, че френската администрация, при всичките си дефекти, е постигнала нещо уникално - тя наистина работи бавно, тромаво и упорито ... в услуга на гражданите. 

Париж е рожба на столетия, на абсолютизъм, тирания, диктатура и анархия. Най-характерните му части са рожба на "просветената" тирания на Наполеон ІІІ. 

Малко известен факт е, че широките булеварди са планирани с цел ... да не могат да бъдат преградени с барикади. Издигнатият от барикадите Луи Бонапарт е знаел "отвътре" от какво да се бои... но не това ми е думата. 

Чудовището Париж е струвало и струва на френските данъкоплатци гигантски, невъобразими суми. 

И все пак ... ами скъпото си е скъпо. Но тези пари не са дадени напразно... 

Още малко - Съдебната палата и вечно спорния девиз: