Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Toва е старият блог на Радан Кънев (известен още като The Hobbit из политическите форуми на родината). Тук се съхраняват архивни статии, постинги и изобщо различни позиции, някому дори интересни... Новият дневник на Радан е на radankanev.blogspot.com
Автор: thehobbit Категория: Политика
Прочетен: 629899 Постинги: 186 Коментари: 1376
Постинги в блога от Май, 2007 г.
2 3  >  >>
30.05.2007 18:25 - СДС зацикли

... А това   е очаквана, но надали добра новина. Както писах само преди няколко дена, процесите на реформиране на СДС и ориентация към класическия десен либерализъм се оказаха много слаби и повърхностни. 

Не е важно в случая дали аз симпатизирам на идеите на класическия либерализъм, либертарианството и пр. и пр. Важното е, че това е принципна и ценностна идентификация, която привлече към СДС известен брой симпатични и енергични граждани, които сега пак увисват във въздуха.

 

За добро или лошо, това са хора, които нямат път към ДСБ. Слава Богу, още по-малко имат път към групата на Бай Бойко...

 

По тази причина не виждам нищо хубаво в новината за очакваните скандали в СДС. Очаквам “победа” на апаратчиците около Колчаков и Стефан Иванов и активни опити за подмазване и отъркване около крачолите на селския кмет на столицата.

 

Това означава, че нова група реформисти в България ще останат без представителство и най-вероятно няма да гласуват на следващи избори (например местните през есента). Естествено, на теория ДСБ може да  привлече тези граждани. Аз обаче се съмнявам, че ще има особено желание от страна на ДСБ да отправи послание към тях, а и че те ще са готови на драго сърце да се заслушат...

 

Изглежда, че краят на СДС идва. Засега само изглежда, но една постройка, стъпила хем на реформаторски устрем, хем на прогнила дребна олигархия, не може да държи вечно.

 

Лошото е, че засега това не допринася за обединение на реформаторския вот.

 

Засега.

 

Категория: Политика
Прочетен: 1849 Коментари: 8 Гласове: 0


Преди няколко дни написах този текст, повлиян от новините за оставката на Иван Костов и НР на ДСБ и позакъснялото оттегляне на Петър Стоянов:



Формалното обединение на двете десни партии в единна структура или саморазпускането им и започването на учредяване на единна дясна партия са изключително рисковани ходове, които крият множество опасности и капани. Вътре в самите партии съществуват сериозни противоречия, а между членовете и особено местните елити на двете партии – дори и случаи на пълна лична нетърпимост. И най-скромната апаратна интрига на общинско ниво може да доведе до верижна реакция от скандали и обвинения, а постигането на съгласие по текстовете на общ партиен устав е практически невъзможно. Неведнъж съм писал и за сериозните ценностни и принципни политически разминавания, които попречиха на симпатизантите на ДСБ и СДС да гласуват заедно, а напротив – насочиха част от тях към подкрепа на Бойко Борисов и ГЕРБ. Няма причина тези противоречия да заглъхнат единствено заради оставките на неколцина политически лидери.

Резултатът от насилен опит за формално обединение може да бъде катастрофа още на предстоящите местни избори, а самостоятелното и конкурентно участие се възприема предварително като провал не просто от медиите или колебаещите се привърженици, но дори и от твърдите ядра.

 

Възможно, макар и много рисковано решение, на което симпатизирам, е създаването на т.нар. “Коалиция на най-малкия общ знаменател” – обща  платформа за конкретни реформаторски политики. Олигархичният модел на упражняване на местната (а и на централната) власт дава множество възможности за подобен съюз, основан на безобразната политика в сферата на околната среда, здравеопазването и образованието, липсата на икономическа свобода и закрила на конкуренцията,   възраждането на методите на полицейската държава, които ограничават гражданските права без да ограничават престъпността. Конкретно за местните избори съществува възможност за обща платформа, насочена срещу безумния модел на застрояване на градовете и курортите, който въплъщава в себе си и унищожаване на природата, и изпиране на пари на организираната престъпност, и развращаваща корупция.

 

Естествено, подобна реформаторска платформа трябва да има своето “лице” в коалиция за местните избори в София. Именно тук могат и трябва да се изяснят границите, отвъд които компромисът не е обща политика за реформи, а спасителен ход за оцеляване на партийни елити и структури. Разделението на Съюза на демократичните сили започна в София през 2003г., а разделителната линия беше принципна и изключително съществена. Като участник в тези процеси аз не бих приел никакъв компромис в оценката на модела “Софиянски-Антоан Николов”, на пагубната политика водена от Столичния общински съвет и районните кметства в периода след 1995г. или на дейността на печално известните общински дружества.

 

София беше тест за промяна и воля за реформи, който СДС не издържа през 2003 година. Четири години по-късно София пак е тест – за цялото реформистко малцинство в България, за просветления патриотизъм на реформите и обществената модернизация, завещан още от Възраждането. 

Още тогава си помислих, че провалите – противно на известното клише – рядко правят хората по-мъдри. Стори ми се доста невъзможно твърде крехката тъкан на СДС да издържи на подобен прелом в мисленето. Фактът, че НИС на СДС не подаде оставка, беше допълнителен аргумент, че шансът тази партия да издържи теста е малък.

 

Причината е проста – СДС е променено в дясно-либерална посока само повърхностно и козметично. В дълбочина тази партия не се е отърсила от неприятната си зависимост от местни олигархии и не разбира причината за напускането на стотици хиляди привърженици (сред които бях и аз) през 2003-2004.

 

Твърде показателно беше днешното поведение на Иван Колчаков по bTV. Той отхвърли възможността за дясно обединение, но се забрави в подмазването на ГЕРБ. То не беше “автентична десница”, то не беше мечтата, идеята и пр. – всичките олицетворени от мутрата Бай Бойко...

 

Очевидно СДС остава заложник на конфликта между местни дерибеи от старата школа (Колчаков е виден представител на тази група и един от първите, които няма как да останат във властта при сериозна промяна) и неколцина младежи с истински устрем за реформи. Предизвестен конфликт, чини ми се...



Категория: Политика
Прочетен: 4506 Коментари: 28 Гласове: 0

  

Публикувам един доста горчив текст, който съм писал преди 2 години за семинар на сдружение “Свяст”.  Горчив, но надали погрешен... Поне обяснява позицията ми към резултата от изборите :  

Темата на нашето събиране е нашата позиция срещу статуквото, нашата нетърпимост към обществения и културен образ на всекидневието ни, нашето, нека го нарека неверие, че съществува положителен излаз от положението ни без рязка и дори показна промяна на пътеката, по която се движим, да не кажа – без откриването и утъпкването на нова пъртина.

Събрали сме се да разговаряме за развитието на нашето послание, което сами нарекохме послание срещу статуквото, да оценим досегашните му следствия и близките му хоризонти.

 

 

  Моето лично усещане е, че посланието срещу статуквото губи мощ в съзнанието на упоритите си привърженици, губи и перспектива да увлече нови съзидателни носители. Убеден съм, че тези две явления са дълбоко и неразделно свързани. Че отделната личност е изначално въздържана да подкрепи радикални искания, поради което без особена отдаденост и вътрешно спокойствие на носителите си, посланието за същностна, задълбочена промяна е обречено на реене по синорите на обществения живот.

 

  Тезата ми е, че слабостта на посланието ни има две основни причини:

Първо – което зависи единствено от личното ни решение – това е нежеланието да се изявим като  вредители на собствената си кауза, ако откровено и шумно се обявяваме срещу всяка проява на приспособленска злоупотреба с нашите думи и нашето доверие. Всеки път, когато се притесняваме да изтъкваме своите виждания, когато се боим да не избодем очи, ние наистина изписваме вежди – веждите на управляващата феодална каста.

 

Второ – което зависи и от политиците, които сме избрали да ни представляват – ние сами не сме дали ясно определение на това, което наричаме статукво, а и не настояваме достатъчно то да бъде постоянно и упорито назовавано пред всички.

С две думи – може и да сме определили и назовали противника си на предстоящите избори, но се затрудняваме да видим и кажем врага във всекидневието си.

 

 

             За да обоснова тезата си, а и за да насоча дискусията към същинския проблем, ще опитам да определя понятието “статукво”. Произходът на думата е в дипломатическия израз status quo ante  - възстановяване на съществувалото преди конфликта положение. Този латински израз неочаквано добре пасва на днешния ни ден. Само трябва да разберем, че “статуквото” просто не съществува. Това, което ни отвращава, срещу което стоим, са просто белезите на очертаващата се победа на феодалната късно – комунистическа номенклатура в проточващия се близо двадесет години сблъсък с гражданското общество.

Днешният обществен модел е принудително променен отпечатък на системата на привилегии, изградена от “новото” поколение комунисти в края на осемдесетте.  Днес те искат възстановяване на статуквото, но не на изпадалата в несъстоятелност постройка на “реалния социализъм”, а на внимателно изградената мрежа крепости на успоредното феодално устройство. Кастата на привилегиите си осигури положението на консервативна сила, на носител на легитимната власт, на пазител на патриархалните традиции и изконната култура.

 

Днес реформисткото движение е изправено пред отлично подредена стена от консервативни институции и обществено мнение, консервативно в същия извратен смисъл на думата.

 

Срещу посланието ни и в защита на статуквото стоят:

 

Безконтролната прокуратура и преобладаващата част от правоохранителните органи изобщо.  

Православната църква с присъщото си раболепие пред всяка, и особено пред авторитарната власт.

Практически цялата местна власт, независимо от формалната си политическа окраска.

Практически целият едър бизнес в това число и съсловните му организации.

Основните групи на това, което бихме нарекли гражданско общество – училищни,  църковни  и читалищни настоятелства, т.нар. организирани “културни дейци”...

 

С присъединяването, бих казал официалното присъединяване, на представителя на монархическата династия към описаната консервативна тенденция, тя успява да въплъти и изчерпи образа на традиционното, на улегналото, на разумното. Неизбежно се връщаме към Ботевото “Свестните у нас считат за луди”...

 

Днес антиреформистките сили вече са готови да говорят консервативно – те искат ниски данъци, но се борят срещу свободата на конкуренцията.

Искат забрана на проституцията, за да съхранят, както в добрите стари времена, контрола върху този доходен бизнес, искат жестоко преследване за една доза наркотик, за да не загубят чувството за привилегия – че това съмнително удоволствие е запазено за тяхното съсловие.

Те са готови и дават привилегии на Църквата, която безболезнено се превръща в придатък и украшение на режима им.

 

Вярвайте ми, че както днес говорят за възстановяване на смъртното наказание, така утре ще заговорят за забраната на абортите и затрудняването на разводите. Феодалната клика няма да бъде субект на това наказание, и както навремето, така и днес техните любовници ще правят аборти безпроблемно. Ще се прероди усещането за класово превъзходство.

 

Изправени срещу така описаното “статукво” – а всъщност срещу стратегическата постройка на желаещите възстановяване на псевдо пазарната икономика от ’85 – ’97 година, реформистките политици се изправят и пред жесток избор:

Да се въплътят в ролята на съвременен Митрандир, който надява пръстена и се изправя в борба с Врага или да се въздържат от използване на властта си за разбиване на системата. Дотук видяхме, че повечето от тях избраха първия вариант  и мнозина, без да усетят, бяха ръкоположени за перове на комунистическата аристокрация. Свикнаха с тази битност и ни лишиха от илюзията, че нашият враг е “Лявото”.

 

Дали има изход не знам и не мисля, че някой знае. Единият вариант е архилегитимация на тази система чрез вписването и в живота на Западния свят като търпима гнусота. Тогава комунистическата номенклатура и прясно въздигнатите за нейни барони бивши реформатори ще се легитимират като “Десница”, само не искам да си представям левицата...

 

Другият изход – може би идеализиран от младостта ми – виждам в поемането на властта от радикални реформистки политици /такива, макар и единици, имаме/, подкрепени, но и заплашени, от свободно организираните противници на днешния режим. Подобно управление би имало силата да лиши бароните от силата им, като просто потопи властовите дънери, около които са се увили. Просто трябва да помним, че комунистическата номенклатура е лиана, плевел вредител, тя не може да съществува в конкуренция, без подкрепата на корумпирана политическа власт. И то – всеобхватна, вездесъща власт.

 

С две думи – трябва да помогнем на нашите хора да хвърлят пръстена.

 

 

  

 

Категория: Политика
Прочетен: 5640 Коментари: 5 Гласове: 0
21.05.2007 18:02 - Reductio ad absurdum

The trouble is, that things never get better, they just stay the same, only more so

Terry Pratchett, Eric

 

И точно според оценката на мъдрия скапан магьосник Ринсуинд, нещата на 20 май си останаха същите. Но ... още по-същите. Твърде същите. Толкова същите, че пред очите ни се разкрива абсурдът на самата им същност, безсмислието и невъзможността на нашия “обществен живот”. Не – аз не се и опитвам да отричам фактите. Просто отричам, че те сглобяват “обществен живот”.

 

Тихо, спокойно и някак уверено, българската “политика” се търкаляше към деня, в който – без всякакви изненади – разкри своята абсурдност. Изборите за евродепутати вече не бяха политика. Нямаше дори идея за политика. Тя се изгуби някъде по пътя, малко по малко, избор след избор и провал след провал.

 

Днес “политика” е корпоративният модел на бизнес, протежиран от властта и определящ кой да упражнява власт, бизнес, чийто най-популярен   сурат е Ахмед Доган на три уискита. Леко фъфлещ, самодоволен и недосегаем.

 

Дано греша, но очаквам, че това все още не е катарзисът на политическата система в България. Ще допием горчивата чаша на местните избори през есента, когато, дори Доган да не спечели изборите, “моделът Доган” ще се утвърди във властта, като “усвои” демократичната процедура, тъй както “усвоява” публичните финанси чрез държавните предприятия и частния капитал чрез корупционния данък.

 

Това, разбира се, е емоционално и неаргументирано мнение. Ще следва продължение...

Категория: Политика
Прочетен: 2184 Коментари: 7 Гласове: 0
Последна промяна: 21.05.2007 18:05

Не знам дали е уместно да правя това съобщение в блога си.

Дори не знам дали е етично.

Знам, че днес изпратих баща си по пътя, от който никой не се връща на тази земя. Този текст е преди всичко знак на близост към читателите на този блог – които и да сте, каквито и да сте, вие проявявате уважение към мен, когато влизате в тази страница. Моят отговор е да не ви спестя единственото, което ме вълнува (Боже, може би не съм знаел смисъла на тази дума по-рано...) днес.

Вярвам, че част от читателите на този блог познаваха Милен Кънев. Няма нужда от много приказки за тях ...

За другите ... днес изпратих не просто баща си. Изпратих човека, който с целия си живот доказа, че има граници, които почтеният и достойният не прекрачва, на никаква цена – а предлаганата цена беше неведнъж висока. Човек, чийто живот премина в съмнение и трудни избори, но никога не направи избор, който би подложил на съмнение естествените норми на човешката етика. И плати прескъпо за тази позиция.

Ако малка, ужасно малка част от това упорство е останала в мен и братята ми ... на раздяла – не се разделяме.

Сбогом,  Тату!

Или ... довиждане (макар ти  да не вярваше в тази възможност...)

Категория: Лични дневници
Прочетен: 5903 Коментари: 16 Гласове: 0
2 3  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: thehobbit
Категория: Политика
Прочетен: 629899
Постинги: 186
Коментари: 1376
Гласове: 2383
Архив
Блогрол