Мнозина читатели на този блог намират писаниците ми твърде едностранчиво мрачни, гневни, черногледи. Дори ме посъветваха да гледам по-ведро и позитивно на живота.
Явно дължа обяснението, че аз гледам на живота направо изключително ведро и позитивно. Просто пиша за българска политика – по най-ведрия и позитивен начин, който не влиза в драматичен конфликт с повелите на здравия разум.
Но пролетта си е пролет дори в Северна Корея. Тя идва и си отива без да пита Комисията за защита на потребителите дали така е угодно ...
Останалото е без коментар:
A сега - любимото ми растение, ама наистина. Дори не го знам как се казва. Пък и няма как да знам, защото това не е любимият ми вид растение, а конкретно любимият екземпляр, тъй да се каже.
Обърнете внимание на ствола му – сигурно е над 100-годишно:
A eто го и нагоре – до шестия етаж, включително. Не, не живея там. Минавам, на път за кантората:
Има неща, които човек не иска да надживява. Това хммм... нещо, на което не знам дори името, не ми се иска то да изсъхне преди мен...
Поздрави!
И аз всеки ден се възхищавам на това чудо, но не зная какво е, другаде не съм виждала такова растение.
За първи път видях любимото растение преди години в северна Германия, но за жалост никой не можеше да ми каже как се казва.
Оттогава все разпитвам.
Преди около месец бях за малко в Тоскана, един възрастен италианец ми каза, че се казва "glicine". Поразрових се малко и прочетох, че латинското му име е "wisteria".
Предполагам, че българското му име е "глициния", макар никой досега да не е потвърдил това:)
Това на твоята снимка е наистина ПОНЕ на сто години, защото доколкото знам, расте изключително бавно.
Относно "едностранчивите ти мрачни писаници"...
Аз лично изключително рядко попадам на писаници, които да чета с подобно удоволствие. Не ги смятам ни най-малко за мрачни, черногледи, а за едностранчиви и дума не може да става.
Тъкмо напротив.
27.10.2012 15:53
29.10.2012 07:51