http://www.sedembg.com/141/page18.htm

Тук ще видите следния текст: 

    Кризата на демократичната, реформаторска дясна позиция се проявява в две, свързани и възпроизвеждащи се, явления: Възхода на популистката десница и последвалото отчаяние на реформисткото малцинство. И двете са по-скоро симптом на тежка обществена криза, на съпротива срещу модерното развитие на страната, отколкото диагноза за частно заболяване на неколцина партийни лидери.     І. Възходът на популистката “десница”.   Изборът на Бойко Борисов за кмет на София е само венец на дълъг и логичен процес. Състоянието на българското посткомунистическо общество отдавна и упорито изискваше своята популистко-селяшка десница, изхранвана от битово-консервативни комплекси и страх от неизвестното.   Кампанията на Симеон  за завземане на властта през 2001 беше предвидена за решителен успех на подмяната. Заобиколен от царствен ореол на пасторална консервативност и блага умереност, Монархът трябваше да замести реформаторската платформа на СДС с коалиция между повереници на червенеещия бизнес, носталгично настроени интелектуалци и агенти на комунистическите /български и съветски/ сили за сигурност, архитекти на “преходната” обществена и икономическа система.  Симеон не успя да осъществи целта си веднага и ще трябва да дели плодовете на възхода с довчерашния си телохранител /каква консервативно-пасторална феодална идилия…/. За успеха на популистите беше нужно време, а наложително беше ІІ. Отчаянието на демократичното “дясно”. Дясната реформаторска платформа никога не е имала съответна на амбициите си   подкрепа. Обществената сила, осигуряваща присъствието на автентична реформаторска позиция в годините на прехода, никога не е надвишавала 10-12% от населението, имащо право на глас. Около това малцинство неколкократно се образуваха политически мнозинства, осигурили избора на реформатори на ключови политически постове, както и мандата на реформаторското управление от ’97 до ’01 година. “Кризата на дясното”  е преди всичко отчуждението и разпадът на малката демократична общност пред лицето закъснялото осъзнаване на истината – липсата на подкрепа за промените, осъзнатия избор на населението да се противопостави на реформите и да потърси утеха за страховете си ако не в носталгията по престъпния  и икономически безпътен комунистически режим, то поне в сакралните обятия на своите Цар и Генерал, и двамата впрочем отявлено подкрепени от застиналата в блюдолизна поза и средновековна деятелност т.нар. Българска Православна Църква. Днес демократичната общност е разделена на части, но съвсем не – както вменяват коментаторите – според предпочитания към неколцина скарани лидери. Разделението е според характера на изживяваното отчаяние.  Реформисткото малцинство  се намира в състояние на дълбока политическа, а често и лична фрустрация. Тя се дължи на съзнание за същността на статуквото и за липсата на обществена подкрепа за промяна на това статукво. Безпомощността ражда страх, страхът ражда гняв и убива разума. В борба със това състояние, мнозинството от нас – привържениците на демократичната десница, изпадаме в едно от “спасителни” три отчаяния, всяко със своите сериозни и неблагоприятни последици. Съществено е да отбележа, че този текст не се занимава с позициите и преживяванията на лидерите на “десните” партии, освен доколкото това помага да се изясни състоянието на гражданите с реформистки позиции. 1. Конформисткото отчаяние. Известно още като “синдром на победените авари”, то се отличава със  склонност към обединение с по-силен партньор от привидно прагматични подбуди (привидно, доколкото страхът от загубата и от самотата е всъщност чувствено явление). Поставени извън състезанието, част от демократите опитват да се върнат в него, като намерят или измислят свой съюзник, участник, чиято позиция да споделят. Сред тази група, чийто естествен водител е днешният лидер на СДС, има  множество почтени граждани, дълбоко убедени в позитивния заряд и благоприятните резултати на позицията си. За съжаление съм убеден, че борбата им е безнадеждна, а съдбата им – да бъдат използвани за временна легитимация на популистки платформи и впоследствие захвърляни с насмешка. Насмешка, впрочем заслужена от всеки, който се е молил да бъде взет в печелившия отбор. Дори този не е най-тежкият проблем пред конформистите в десницата. Най-лошото е, че обществените настроения против реформите се засилват, и те ще бъдат принудени да подкрепят все по-абсурдни играчи на печелившата популистка фракция. Вчера беше Симеон. Днес е телохранителят му. Не е мой проблем кой ще е утре ...   2. Есхатологичното отчаяние. Именно “Утрето” е основната мярка на втората част от разделеното ядро на реформаторската десница.  Безспорно, това е най-многобройната група, съответно – най-разпространеното “дясно” отчаяние. Причините за популярността на това явление се коренят още в мрачните вечери на червения половин век на България, в които мнозина заспиваха с надеждата, че “това някой ден ще се промени”. Защото така е по-честно. Защото така е по-естествено. Защото ... . Хиляди заспаха вечния си сън с надеждата, че това Утре ще дойде за децата им. Позицията премина през безброй надежди и очаквания, повярва на няколко пъти, че Утрето е тук, вярва и днес, че съществува детерминистка закономерност, според която Доброто ще победи, според която е нормално нещата да са ... нормални. Упоритата съпротива на българското общество срещу нормалността превърна Надеждата в ново отчаяние, което напуска  полето на ежедневната политика и се насочва към мистичните предели на православния морал, бездруго изоставени от охранените пастири на полковник Марин Минков. С това отчаяние аз съм израсъл и имам дълбоко убеждение в почтеността и достойнството на продиктуваната от него позиция. Но ако в годините на комунизма то беше без етична алтернатива, то сега в този есхатологичен ступор се проявяват безсилие и липса на хоризонти. Справедливостта не възтържествува per se в материалния свят, положителните промени са плод на активни действия и често – на тежки компромиси.   3. Радикалното отчаяние. Твърде активни действия или пълно отчуждение - тези привидно противоположни състояния характеризират третата /и общо взето най-млада/ група демократи, традиционни и упорити гласоподаватели на старото СДС, днес в голямата си част разпръснати по синорите на политическия живот и форумите в интернет. В оценката си за статуквото те не се различават съществено от представителите на “есхатологичната” група /и често са им по-млади роднини/, освен по някои детайли, свързани предимно с по-доброто материално положение на “радикалите”. В голямата си част имат силен интерес към подробностите на обществения ни живот и платформа за оценка, в която бетонът е със слаби примеси на традиционна етика. Не е трудно от тази позиция да стигнеш до пълно и категорично отрицание на обществото, в това число не само политическа класа, но и журналистика, култура, Църква и /по-съществено/ Вяра, качество на строителството и на обслужването в ресторантите. Състоянието на “радикално отчаяние” определя стремеж към цялостни реформи, съчетан с убеждението, че те са a priori невъзможни и често с позицията, че просто няма кой да ги извърши. Радикалите тръгват към промяната с неверие и се спират скоро, в разочарование. В голямата си част   привърженици на ДСБ, те често стоят настрана в нервна поза, предизвикана от толерансите, които тази партия според тях дава на “есхатологичната” позиция и на (вече отхвърлените от тях) национални традиции. Дори да гласуват, не  вземат участие в политическия живот и по този начин   допринасят за продължаващото му отдалечаване от тяхната ярка позиция.    На пръв поглед тезите ми са мрачни и не дават основание за положителни изводи и стъпки. И на първо време наистина няма място за оптимистични очаквания. Съотношението на обществените нагласи “ЗА” и “ПРОТИВ” реформите и модернизацията е неблагоприятно и единствено пълна мобилизация на реформаторското малцинство може да доведе до нов пробив.   Но в перспектива, изясняването и признаването на причините за кризата дава ясни насоки за политическо действие и добра основа за обединяване на реформаторската общност. Необходимо е да се предприемат няколко стратегически стъпки, по възможност без отлагане:

• Признаване на факта, че реформаторите в България са малцинство;
• Изясняване на характеристиките на статуквото, срещу което реформаторите се борят, както и на неговите основни носители;
• Разпознаване на социалните групи, които по естеството на своята професия, произход, религиозни, етични или сексуални предпочитания се чувстват неудобно в днешната си “обществена кожа”;
• Заемане на спорни и дори крайни политически позиции за промяна на статуквото, със съзнание, че те се ползват с подкрепата на ограничени или конкретни обществени среди;
• Категорична позиция срещу възхода на популистката “десница”, дори и с цената на трудни и непривични съюзи.

  Намирам, че днес ДСБ (но със сигурност единствено ДСБ) следва подобна политика, но мнението ми е, че тя трябва да е значително по-ясна и дори крайна, насочена към всеки гражданин и всяка обществена група с реформаторски позиции, дори и при риска адресатите на посланието да не се определят като “консервативни” или пък “десни”.      Радан Кънев, сдружение “Свяст”

Поне според моите разбирания, доста точно вписващ се в днешната ситуация.