Стефан Софиянски (да, същият) призовал за обединение на партиите вдясно в "равностойна коалиция" за следващите парламентарни избори. 

Оставям настрана факта, че догодина има местни избори, та до парламентарните я останат "десни" партии за обединяване, я не ... 

В къщата на обесения не се говори за въже. В къщата на Софиянски не се говори за местни избори. 
Да не забравяме, че бившият кмет на София е ... Варненски депутат... 

Уникална е идеята за механично обединение per se. Тя току-що преживя очаквания си аборт - при това с поражения, по-тежки от предвидимите. Може би г-н Софиянски обяснява провала на кандидатурата на г-н Беронов със собственото си височайше отсъствие сред подкрепящите лидери? Или пък с отсъствието на коалиционния си партнер Краси Каракачанов?

Напълно ясно е, че една подобна коалиция ще отблъсне нови гласоподаватели. Още по-ясно е, че този път дори Петър Стоянов ще подмине въдицата с пренебрежението на печен шаран...

Единственото обяснение на подобни реакции е психологическото. В душата на г-на Софиянски се борят два демона - страхлив и алчен. Стресовата за цялата "десница" ситуация от една страна го докарва до паника, кара го да плещи несвързано. От друга - старото к...ле вижда възможности за риболов в мътни води. 

Но ... както споменахме... и последните десни шарани вече повряха и покипяха. 

Източник: http://www.mediapool.bg/show/?storyid=122663&srcpos=10

http://www.sedembg.com/168/page5.htm

Беше публикуван следния текст: 

" ...........................................................................................................................
.............................................................................................................................

Но ако става дума за кандидат, който да обедини българските граждани с демократични убеждения и радикално реформаторски позиции и да сплоти реформаторското малцинство, все още има малко, много малко време.   Време, през което да напомним поне на себе си, че всеки опит за посегателство срещу демокрацията е еднакво противен и осъдителен, че когато става дума за ценностите на свободното, отворено общество, няма “малко зло”. На моята маса няма място за разсъждения дали мафиотският модел за управление на тъмно Първанов – Доган е за предпочитане пред мутренското заплюване на демократичните норми по популисткия модел Борисов – Дилов. Не ме интересува.   Но не е късно да го кажем на политически език – чрез една кандидатура, която дори и да не спечели, не ще остави никакво съмнение, че в България се намират мнозина, които няма да приемат решенията в живота им да са зависими от  горната уродлива алтернатива. " 

Сега като го чета, си давам сметка, че Неделчо Беронов наистина много ми е харесал... просто като личност ...

http://www.sedembg.com/141/page18.htm

Тук ще видите следния текст: 

    Кризата на демократичната, реформаторска дясна позиция се проявява в две, свързани и възпроизвеждащи се, явления: Възхода на популистката десница и последвалото отчаяние на реформисткото малцинство. И двете са по-скоро симптом на тежка обществена криза, на съпротива срещу модерното развитие на страната, отколкото диагноза за частно заболяване на неколцина партийни лидери.     І. Възходът на популистката “десница”.   Изборът на Бойко Борисов за кмет на София е само венец на дълъг и логичен процес. Състоянието на българското посткомунистическо общество отдавна и упорито изискваше своята популистко-селяшка десница, изхранвана от битово-консервативни комплекси и страх от неизвестното.   Кампанията на Симеон  за завземане на властта през 2001 беше предвидена за решителен успех на подмяната. Заобиколен от царствен ореол на пасторална консервативност и блага умереност, Монархът трябваше да замести реформаторската платформа на СДС с коалиция между повереници на червенеещия бизнес, носталгично настроени интелектуалци и агенти на комунистическите /български и съветски/ сили за сигурност, архитекти на “преходната” обществена и икономическа система.  Симеон не успя да осъществи целта си веднага и ще трябва да дели плодовете на възхода с довчерашния си телохранител /каква консервативно-пасторална феодална идилия…/. За успеха на популистите беше нужно време, а наложително беше ІІ. Отчаянието на демократичното “дясно”. Дясната реформаторска платформа никога не е имала съответна на амбициите си   подкрепа. Обществената сила, осигуряваща присъствието на автентична реформаторска позиция в годините на прехода, никога не е надвишавала 10-12% от населението, имащо право на глас. Около това малцинство неколкократно се образуваха политически мнозинства, осигурили избора на реформатори на ключови политически постове, както и мандата на реформаторското управление от ’97 до ’01 година. “Кризата на дясното”  е преди всичко отчуждението и разпадът на малката демократична общност пред лицето закъснялото осъзнаване на истината – липсата на подкрепа за промените, осъзнатия избор на населението да се противопостави на реформите и да потърси утеха за страховете си ако не в носталгията по престъпния  и икономически безпътен комунистически режим, то поне в сакралните обятия на своите Цар и Генерал, и двамата впрочем отявлено подкрепени от застиналата в блюдолизна поза и средновековна деятелност т.нар. Българска Православна Църква. Днес демократичната общност е разделена на части, но съвсем не – както вменяват коментаторите – според предпочитания към неколцина скарани лидери. Разделението е според характера на изживяваното отчаяние.  Реформисткото малцинство  се намира в състояние на дълбока политическа, а често и лична фрустрация. Тя се дължи на съзнание за същността на статуквото и за липсата на обществена подкрепа за промяна на това статукво. Безпомощността ражда страх, страхът ражда гняв и убива разума. В борба със това състояние, мнозинството от нас – привържениците на демократичната десница, изпадаме в едно от “спасителни” три отчаяния, всяко със своите сериозни и неблагоприятни последици. Съществено е да отбележа, че този текст не се занимава с позициите и преживяванията на лидерите на “десните” партии, освен доколкото това помага да се изясни състоянието на гражданите с реформистки позиции. 1. Конформисткото отчаяние. Известно още като “синдром на победените авари”, то се отличава със  склонност към обединение с по-силен партньор от привидно прагматични подбуди (привидно, доколкото страхът от загубата и от самотата е всъщност чувствено явление). Поставени извън състезанието, част от демократите опитват да се върнат в него, като намерят или измислят свой съюзник, участник, чиято позиция да споделят. Сред тази група, чийто естествен водител е днешният лидер на СДС, има  множество почтени граждани, дълбоко убедени в позитивния заряд и благоприятните резултати на позицията си. За съжаление съм убеден, че борбата им е безнадеждна, а съдбата им – да бъдат използвани за временна легитимация на популистки платформи и впоследствие захвърляни с насмешка. Насмешка, впрочем заслужена от всеки, който се е молил да бъде взет в печелившия отбор. Дори този не е най-тежкият проблем пред конформистите в десницата. Най-лошото е, че обществените настроения против реформите се засилват, и те ще бъдат принудени да подкрепят все по-абсурдни играчи на печелившата популистка фракция. Вчера беше Симеон. Днес е телохранителят му. Не е мой проблем кой ще е утре ...   2. Есхатологичното отчаяние. Именно “Утрето” е основната мярка на втората част от разделеното ядро на реформаторската десница.  Безспорно, това е най-многобройната група, съответно – най-разпространеното “дясно” отчаяние. Причините за популярността на това явление се коренят още в мрачните вечери на червения половин век на България, в които мнозина заспиваха с надеждата, че “това някой ден ще се промени”. Защото така е по-честно. Защото така е по-естествено. Защото ... . Хиляди заспаха вечния си сън с надеждата, че това Утре ще дойде за децата им. Позицията премина през безброй надежди и очаквания, повярва на няколко пъти, че Утрето е тук, вярва и днес, че съществува детерминистка закономерност, според която Доброто ще победи, според която е нормално нещата да са ... нормални. Упоритата съпротива на българското общество срещу нормалността превърна Надеждата в ново отчаяние, което напуска  полето на ежедневната политика и се насочва към мистичните предели на православния морал, бездруго изоставени от охранените пастири на полковник Марин Минков. С това отчаяние аз съм израсъл и имам дълбоко убеждение в почтеността и достойнството на продиктуваната от него позиция. Но ако в годините на комунизма то беше без етична алтернатива, то сега в този есхатологичен ступор се проявяват безсилие и липса на хоризонти. Справедливостта не възтържествува per se в материалния свят, положителните промени са плод на активни действия и често – на тежки компромиси.   3. Радикалното отчаяние. Твърде активни действия или пълно отчуждение - тези привидно противоположни състояния характеризират третата /и общо взето най-млада/ група демократи, традиционни и упорити гласоподаватели на старото СДС, днес в голямата си част разпръснати по синорите на политическия живот и форумите в интернет. В оценката си за статуквото те не се различават съществено от представителите на “есхатологичната” група /и често са им по-млади роднини/, освен по някои детайли, свързани предимно с по-доброто материално положение на “радикалите”. В голямата си част имат силен интерес към подробностите на обществения ни живот и платформа за оценка, в която бетонът е със слаби примеси на традиционна етика. Не е трудно от тази позиция да стигнеш до пълно и категорично отрицание на обществото, в това число не само политическа класа, но и журналистика, култура, Църква и /по-съществено/ Вяра, качество на строителството и на обслужването в ресторантите. Състоянието на “радикално отчаяние” определя стремеж към цялостни реформи, съчетан с убеждението, че те са a priori невъзможни и често с позицията, че просто няма кой да ги извърши. Радикалите тръгват към промяната с неверие и се спират скоро, в разочарование. В голямата си част   привърженици на ДСБ, те често стоят настрана в нервна поза, предизвикана от толерансите, които тази партия според тях дава на “есхатологичната” позиция и на (вече отхвърлените от тях) национални традиции. Дори да гласуват, не  вземат участие в политическия живот и по този начин   допринасят за продължаващото му отдалечаване от тяхната ярка позиция.    На пръв поглед тезите ми са мрачни и не дават основание за положителни изводи и стъпки. И на първо време наистина няма място за оптимистични очаквания. Съотношението на обществените нагласи “ЗА” и “ПРОТИВ” реформите и модернизацията е неблагоприятно и единствено пълна мобилизация на реформаторското малцинство може да доведе до нов пробив.   Но в перспектива, изясняването и признаването на причините за кризата дава ясни насоки за политическо действие и добра основа за обединяване на реформаторската общност. Необходимо е да се предприемат няколко стратегически стъпки, по възможност без отлагане:

• Признаване на факта, че реформаторите в България са малцинство;
• Изясняване на характеристиките на статуквото, срещу което реформаторите се борят, както и на неговите основни носители;
• Разпознаване на социалните групи, които по естеството на своята професия, произход, религиозни, етични или сексуални предпочитания се чувстват неудобно в днешната си “обществена кожа”;
• Заемане на спорни и дори крайни политически позиции за промяна на статуквото, със съзнание, че те се ползват с подкрепата на ограничени или конкретни обществени среди;
• Категорична позиция срещу възхода на популистката “десница”, дори и с цената на трудни и непривични съюзи.

  Намирам, че днес ДСБ (но със сигурност единствено ДСБ) следва подобна политика, но мнението ми е, че тя трябва да е значително по-ясна и дори крайна, насочена към всеки гражданин и всяка обществена група с реформаторски позиции, дори и при риска адресатите на посланието да не се определят като “консервативни” или пък “десни”.      Радан Кънев, сдружение “Свяст”

Поне според моите разбирания, доста точно вписващ се в днешната ситуация.  

С този съвсем спонтанен текст започва поредицата ми от статии, есета или просто забележки, посветени на реформисткото малцинство в България. 

Ще последват няколко мои стари материала, които потвърждават последователността на възгледите ми и сравнително точното сбъдване на прогнозите ми (особено мрачните).

Кратък и пристрастен опит за анализ на изборния резултат на кандидата Неделчо Беронов.   С напредването на нощта на 22 срещу 23 Октомври, прогнозните резултати на   г-н Неделчо Беронов се сринаха до едноцифрено число и преминаха от зоната на провала в зоната на катастрофата. Част от изводите, които правя въз основа на този резултат, не са оригинални, а част от причините за него бяха посочени многократно, включително и от мен, както в частни разговори, така и публично – в медиите и интернет пространството.   Ще опитам да обсъдя проблема през призмата на три различни, макар дълбоко свързани, явления :   1. Президентските избори и разделението на реформистките избиратели.   Очевидно е, че «десният», а всъщност – реформаторски електорат е дълбоко разделен и че това разделение съвсем не е плод на лични дрязги на неколцина лидери, както медиите упорито внушаваха, а и продължават да внушават. Налице са множество програмни, ценностни и дори психологически различия, които попречиха на избирателите да се обединят дори тогава, когато лидерите им се снимаха в поза «Д"Артанян и тримата мускетари». Съществува все по-дълбока пропаст между – условно казано – «партийните десни», т.е. твърдите електорати на двете основни партии СДС и Демократии за силна България от една страна, и един по-широк кръг от реформистки настроени избиратели, които имат все по-слаба мотивация за участие в избори.   1.1. Пасивността на твърдите ядра: «Партийните» избиратели се отличават с безусловна вярност към десния консерватизъм, който в общия случай е наследен от техните родители. Тяхната мобилизация би гарантирала на един общ кандидат поне участие на балотаж. В огромната си част те изискваха и приветстваха единната кандидатура на десните партии, но … мнозина от тях НЕ гласуваха за нея.   Причината е проста – разделението между твърдите ядра на ДСБ и СДС съвсем не е случайно, произволно и нещастно стечение на обстоятелствата.  Днес привържениците на основните десни партии имат различия по десетки въпроси и изобщо различни мотивации и очаквания за участието си в политиката. Дясното единение за президентските избори беше мотивирано от една страна от конформистки за стремеж сглобяване на печелившо мнозинство. От друга – от мечтата за възстановяване на твърдото антикомунистическо и консервативно ядро, което да възприеме идеите и посланията на ДСБ и, «въоръжено» с тях, да обедини десния вот и постигне резултат, сходен с този на действащия президент. И двете мотивации бих определил по-скоро като мечти, отколкото като реалистични и осъществими стратегии.   Безспорно е, че нито една от двете групи не видя в г-н Беронов олицетворение на надеждите си, а кабинетната процедура по преговори за обща кандидатура разочарова и настрои скептично привържениците и на двете основни партии на «дясното». Това разочарование се изрази в отказ от гласуване, мотивиран от нежеланието за съпричастност към нова загуба, нежелание за подкрепа на една некрасива процедура, страх от заемане на позиция, която би изглеждала подчинена на недолюбван политически лидер.   1.2. Реакцията на реформистката периферия.   Що се отнася до избирателите с реформистки позиции, които не обвързват позицията си с постоянна симпатия към конкретна партия, можем спокойно да констатираме, че те не се въздържаха от гласуване, а активно бойкотираха изборите. Основен извод от (не)гласуването на 22 октомври е, че те не само не се вълнуват от взаимодействието на «десните» партии, но дори се отнасят враждебно към този процес, който връща реформаторската общност на плоскостта на 90-те години. Реформистката периферия се състои предимно от т.нар. «активни» граждани, чиято «дясна», анти-статукво позиция е основана на лични борби и проблеми през последните години. Твърде рядко политиците от десните партии оценяват факта, че именно тези граждани са далеч по-радикални в реформистката си позиция. Тяхната отстраненост от политиката на «дясното» се дължи не на разединението на няколко малки партии, а на нереформираността на тези партии, на относителната им неадекватност към ежедневните проблеми, особено тежко проявена в клиповете и посланията от кампанията на г-н Беронов.   Именно във връзка с оценката на поведението на тези радикални избиратели са необходими сериозни изводи относно 2. Президентските избори и посланията на «дясното»:   Резултатът от 22 октомври безусловно показа, че редица познати послания – някои от началото на прехода, а други –  рожба на кризата на дясното през последните години – просто не работят. Част от тях не въздействат дори на твърдите електорати, а други направо отблъскват периферния радикален вот.   На първо място стана очевидно, че твърдите и неадаптирани антикомунистически послания не въздействат емоционално никому. Те не мобилизират дори и най-твърдия електорат, състоящ се от хора, лично пострадали от комунистическия режим. Напротив – очевидната безпомощност на кампания, основана на песни като «Вдигни очи» и «Аз не съм комунист»  силно дразни хората, които са основателно разочаровани от липсата на декомунизация в обществото.   На второ място, традиционно дясното, консервативно и патриархално послание предизвиква симпатии единствено сред много тесен кръг избиратели, повечето от тях – твърди симпатизанти на Демократии за силна България. При всяко положение «сенаторският» образ на кандидата Неделчо Беронов отблъсна много повече гласове, отколкото привлече. Навярно тук е мястото да отбележа, че продължава да не бъде оценен простият факт, че далеч над половината реформистки настроени граждани на България нямат «десни» и «консервативни» социални позиции и убеждения. Ударението върху консервативния образ и послания през кампанията даде ясни доказателства за тази моя стара теза – твърде късно и на ужасна цена. В същия контекст стана ясно, че изявено патриотичното говорене е чуждо на реформистките среди. Мнозина от българските граждани със силни прозападни настроения се гордеят със способността си да гледат критично на собственото си общество, с неговите примитивни традиции и културна изостаналост. Дори в умерения национализъм те не виждат друго, освен популистки реверанс към хора, които не понасят.   И най-сетне, мантрата на дясното единство е толкова по-отблъскваща, колкото повече отблъскващи муцуни сядат на масата на преговорите. Практически никой от съюзниците не носи свой електорат, но много ефикасно отказва чужд – в повечето случаи напълно заслужено. Този процес се прояви дори и между партиите, членки на ЕНП или части от старото, голямо СДС/ОДС.
Но особено типичен беше резултатът от заиграването с популистката «десница» около селския кмет на София Бойко Борисов. Практически нито един от симпатизантите на т.нар. сдружение ГЕРБ не подкрепи г-н Беронов, но мнозина представители на радикално реформистката периферия се обърнаха отвратени от фалшивата кметска «подкрепа».   3. Цената на «фалшивата победа».   В заключение, аз бих отдал провала на единната кандидатура на десните партии на един основен фактор, синтезиращ в себе си огромна част от изложените обстоятелства и изводи: Реформистките партии платиха огромна цена за компромисите, допуснати в името на една ефимерна, да не кажа невъзможна победа. В името на тази победа, десните партии издигнаха кандидат, без да допуснат дори членовете си до обсъждането, изолирайки потенциалните си гласоподаватели изцяло от процеса на номинация. Очакването, че в името на победата срещу Георги Първанов избирателите ще преглътнат това поредно разминаване, остана излъгано. И за това имаше основателна и предвидима причина: Демократично настроените избиратели, или както предпочитам да ги наричам, избирателите – реформисти, от самото начало на кампанията не вярваха в победата на тези избори. Те възприеха заявения стремеж на лидерите си като лъжа, оправдаваща поредното отлагане на демократичния разговор вътре в реформисткото пространство.   За разлика от лидерите на десните партии, мнозина граждани с реформистки убеждения отлично разбират, че са в позиция на социално малцинство и предпочитат честно да си признават този факт. Те самите не са склонни на компромис в името на изборна победа и с готовност наказват подобни компромиси, като задълбочават загубата, лишавайки десницата от своя глас.   На реформисткото малцинство е очевидно нужен подход към стратегическа загуба, съпроводен с крайна мобилизация на ресурсите и изграждане на модерен образ и послание. Дали отделните десни партии ще намерят начин да осъществят този проект заедно, е без значение за избирателите – те дори печелят от конкуренцията на идеи, тъй както губят от безидеен компромис.

Пускам оригиналната версия, защото така и не одобрих нито един превод на български:) Извинявам се за евентуални дребни грешки - писах го на един дъх, както си го знам наизуст: 

IF   If you can keep your head when all about you Are loosing theirs and blaming it on you, If you can trust yourself when all men doubt you But make allowance for their doubting too;   If you can wait and not be tired by waiting Or being lied about don’t deal in lies, Or being hated – don’t give way to hating And yet don’t look too good, nor talk too wise;   If you can dream and not make dreams your master If you can think and not make thoughts your aim, If you can meet with triumph and disaster And treat those two impostors just the same;   If you san bear to hear the truth you’ve spoken Twisted by knaves to make a trap for fools, Or watch the things, you gave your life to – broken And stoop, and build them up with warn out tools;   If you can talk to crowds and keep your virtue Or walk with   kings nor loose the common touch, If neither foes nor loving friends can hurt you If all men count with you but none too much;   If you can fill the unforgiving minute With sixty seconds worth of distance run, Yours is the Earth and everything that’s in it And which is more – you’ll be a man, my son!